Скъпи Дядо Коледа,
макар и с голямо закъснение, дължащо се донякъде на
страха ми, че има голяма вероятност да не ми отговориш, имайки предвид
вече 20 годишния ми опит в чакане на отговор от теб, аз все пак се реших
да ти напиша или по-скоро опиша какво ми е на главата в последно време-
да ти обясна защо тук- насред градската пустиня- е далеч по-тежко за
живот и дори за оцеляване, отколкото е при теб в студения ти Рай, където
дребосъците ти вършат тежката работа, а ти, макар и повече дебел,
отколкото симпатичен, си имаш красива Снежанка, която да ти спестява
усилията да си пожелаваш поне едно от нещата, които са съкровено желание
на има-няма почти всички хора, а именно- да имаш някого до себе си,
който да те подкрепя и обича (пък и да е красив по възможност, за да
радва окото);
Да ти обясна и защо съм в тежкото положение да не знам
накъде да продължа, дали въобще да продължавам и как да се справя с
тежката комбинация- учи, бори се, работи, защото всичко това е стрес-
стрес е желанието на безкрайния поток от преподаватели (кои професори с
изкривени представи за света, кои просто приятни събеседници, от които
можеш да научиш много) да изискват от нас какво ли не- от разглеждане на
казуси и социални конфликти, през анализи на вестници, до най-приятните
и близки до душата есета- и да очакват да ги напишем сякаш цял живот сме
се занимавали не с друго, а точно с тяхната материя; сякаш единствена
утопия в живота ни е да постигнем техните капризи, без дори да се
съобразят, че сега живеем най-хубавите години от живота си и би трябвало
да се забавляваме:
- да излизаме вечер, а не да учим по цяла нощ;
- да пием с приятели и красиви колежки, а не да се ровим като книжни плъхове из
библиотеките;
-да се смеем на по биричка, а не да се депресираме от ужаса
преди всеки един изпит от чутото от колеги от горен курс, които са
разказали небивалите истории за преподавателите-хищници, които кълцат,
режат и пекат на бавен огън, но никога не са на страната на студента и
така животът постепенно втълпява в податливите студентски и наивни
главици странните човешки уроци, които ти, Дядо Коледа, не можеш да
възприемеш- не можеш реално да си представиш за какво им е, аджеба, на
толкова много хора (било то малки деца, порастнали хлапета и дори
възрастни), да ти пишат писма, да ти редят дълги списъци с мераци,
пожелания или просто ей така- изповеди и безброй думички, разхвърляни с
мастилени петна по белите писма, които нямат адрес на получател, а
просто две заветни думички, визиращи твоето име и в които е скрита и
последната надежда на същите онези, които са ти писали, че може би един
ден ще могат да повярват, че по Коледа се случват чудеса и ще осъзнаят
вътрешната потребност от празник като този, в който да мечтаят и да
искат онова невъзможно, което в ежедневието ни се е превърнало в табу. B
странна форма на вътрешна ирония и на подтискане на думите, които сега
ти пиша и като мен, може би, всеки един се надява, че в Дядо Коледа се
превръща всеки човек, който поне за миг е склонен да прочете едно дълго
и глупаво изречение и в крайна сметка да си даде сметка- дори Дядо
Коледа е човек, а човекът може да бъде Дядо Коледа и за това не са му
нужни метафизични бездънни чували, нито пък летящи елени със странни
имена, а просто трябва да направи каквото му е по силите да помогне на
онези срещу него, дори ако това означава просто да те разбере или пък да
се постарае да изпълни закъснелите молби на един студент, вярвайки в
обещанието му към самия белобрад старец в твое лице, че ще напише или
поне ще се постарае да напише цяло едно писмо в рамките на една
страница, без да прекъсва мисълта си и без да слага точка, онази същата,
която хората възприемат като край, защото не е нужно да има край, ако
вярваш, че все още си в началото на всичко и се молиш това писмо да ти
върне тази вяра, за да се усмихнеш и да си кажеш: „-Какво пък, дори и да
не съществува Дядо Коледа, никога не е излишно да напишеш едно
писъмце!”, а сетне да го изпратиш на някой, който би го оценил и би се
забавлявал от сърце, прочитайки го- някой като теб…