Скъпи Дядо Коледа,

 макар и с голямо закъснение, дължащо се донякъде на страха ми, че има голяма вероятност да не ми отговориш, имайки предвид вече 20 годишния ми опит в чакане на отговор от теб, аз все пак се реших да ти напиша или по-скоро опиша какво ми е на главата в последно време- да ти обясна защо тук- насред градската пустиня- е далеч по-тежко за живот и дори за оцеляване, отколкото е при теб в студения ти Рай, където дребосъците ти вършат тежката работа, а ти, макар и повече дебел, отколкото симпатичен, си имаш красива Снежанка, която да ти спестява усилията да си пожелаваш поне едно от нещата, които са съкровено желание на има-няма почти всички хора, а именно- да имаш някого до себе си, който да те подкрепя и обича (пък и да е красив по възможност, за да радва окото);

 Да ти обясна и защо съм в тежкото положение да не знам накъде да продължа, дали въобще да продължавам и как да се справя с тежката комбинация- учи, бори се, работи, защото всичко това е стрес- стрес е желанието на безкрайния поток от преподаватели (кои професори с изкривени представи за света, кои просто приятни събеседници, от които можеш да научиш много) да изискват от нас какво ли не- от разглеждане на казуси и социални конфликти, през анализи на вестници, до най-приятните и близки до душата есета- и да очакват да ги напишем сякаш цял живот сме се занимавали не с друго, а точно с тяхната материя; сякаш единствена утопия в живота ни е да постигнем техните капризи, без дори да се съобразят, че сега живеем най-хубавите години от живота си и би трябвало да се забавляваме:
- да излизаме вечер, а не да учим по цяла нощ;
- да пием с приятели и красиви колежки, а не да се ровим като книжни плъхове из библиотеките;
-да се смеем на по биричка, а не да се депресираме от ужаса преди всеки един изпит от чутото от колеги от горен курс, които са разказали небивалите истории за преподавателите-хищници, които кълцат, режат и пекат на бавен огън, но никога не са на страната на студента и така животът постепенно втълпява в податливите студентски и наивни главици странните човешки уроци, които ти, Дядо Коледа, не можеш да възприемеш- не можеш реално да си представиш за какво им е, аджеба, на толкова много хора (било то малки деца, порастнали хлапета и дори възрастни), да ти пишат писма, да ти редят дълги списъци с мераци, пожелания или просто ей така- изповеди и безброй думички, разхвърляни с мастилени петна по белите писма, които нямат адрес на получател, а просто две заветни думички, визиращи твоето име и в които е скрита и последната надежда на същите онези, които са ти писали, че може би един ден ще могат да повярват, че по Коледа се случват чудеса и ще осъзнаят вътрешната потребност от празник като този, в който да мечтаят и да искат онова невъзможно, което в ежедневието ни се е превърнало в табу. B странна форма на вътрешна ирония и на подтискане на думите, които сега ти пиша и като мен, може би, всеки един се надява, че в Дядо Коледа се превръща всеки човек, който поне за миг е склонен да прочете едно дълго и глупаво изречение и в крайна сметка да си даде сметка- дори Дядо Коледа е човек, а човекът може да бъде Дядо Коледа и за това не са му нужни метафизични бездънни чували, нито пък летящи елени със странни имена, а просто трябва да направи каквото му е по силите да помогне на онези срещу него, дори ако това означава просто да те разбере или пък да се постарае да изпълни закъснелите молби на един студент, вярвайки в обещанието му към самия белобрад старец в твое лице, че ще напише или поне ще се постарае да напише цяло едно писмо в рамките на една страница, без да прекъсва мисълта си и без да слага точка, онази същата, която хората възприемат като край, защото не е нужно да има край, ако вярваш, че все още си в началото на всичко и се молиш това писмо да ти върне тази вяра, за да се усмихнеш и да си кажеш:
„-Какво пък, дори и да не съществува Дядо Коледа, никога не е излишно да напишеш едно писъмце!”, а сетне да го изпратиш на някой, който би го оценил и би се забавлявал от сърце, прочитайки го- някой като теб…